Всеки ще прочете романа по своему – някои през лична семейна история, други – през историческа призма, житейска философия, емоционална нагласа.
За мен “Рана” е книга за спасението. “Отче наш” звучи безмълвно от страниците ѝ, така както при Виктор Пасков в “Балада за Георг Хених”. Там спасението е изкуството, връзката с Бога, с любовта. Всичко се навързва с една невидима нишка между поколенията- Виктор и Георг Хених, войникът Спас и малкото дете Лена и тези пълни с любов, мъдрост и невинност разговори:
“Какво е война?
Когато ги няма мама и тате ли?”
Раните от нея, пътят през руините на съхранения и изгубен български свят, в който се оглеждат прекършената младост, прекъснатата любов, неизживените мечти, личното ни външно и вътрешно “ображение”… И болката, която винаги върви с войните в света на хората.
Себеукоряването на главния герой Сава, че е излязъл от боя (с дълбока рана на гърдите) още в първата битка, се трансформира в мисия да бъде спасено едно дете, да бъде пренесено бъдещето на отсрещния „бряг“, сред свои… И става така, че двамата се спасяват взаимно, той – да я изведе от кошмарното й настояще, тя – да му помогне да извърви неясния път чрез връщането на спомените, през болките от историческия контекст на времето, през паметта и липсата на такава за един народ.
“Рана” е необходима книга, болезнена, откровена, кървяща, но също така честна, осветляваща, уповаваща.
Ние всички имаме своите рани, дирим пътя към изцелението им, а то е вътре в нас, просто понякога имаме нужда да държим една ръка, която да ни даде сила – независимо малка или голяма.
Елена Миланова, 12. Д